1

Анви беше на 15 г. Като всеки тийнейджър тя имаше своите мечти.

Една от тях беше да получи високо образование в елитен колеж.

След много усилия и перипетии мечтата щеше да стане реалност. Анви спечели конкурс за влизане в колеж. Родителите на Анви бяха с неустановено потекло, тъй като и двамата бяха от дом за деца лишени от родителски грижи или сиропиталища, както някои безцеремонно им казваха на тези заведения. Там се бяха запознали нейните майка и баща, а по-късно се бяха оженили. Сега баща й беше учен в областта на историята, а майка й начален педагог. И двамата работеха здраво, за да могат да осигурят на децата си ако не всичко необходимо, то поне най-важното нужно на децата. Защото Анви имаше сестра на име Виан, която беше 11 г. Двете обитаваха една детска стая и в моментите, когато не се караха за компютъра, се забавляваха отлично.

Но сега сестричката й очевидно беше омърлушена, защото й бяха казали, че Анви заминава много, много далеч да учи. Обясненията, че Анви ще стане отличен професионалист и ще получи високо образование, не минаваха пред по-малкото сестриче. Тя категорично обвини своя баща, че той е основния виновник за това, че кака й си отива. Ученият постоянно говореше на своите наследнички, че трябва да учат език и да отидат да завършат в чужбина, за да станат независими и борбени личности.

Бащата хладнокръвно прие упреците и погали малката си дъщеря, като я успокои с думите:

– Спокойно мъничето ми, и ти след няколко години ще отидеш при кака си. Достатъчно е упорито да продължаваш да учиш езика.

– Тате, но аз не искам да ви оставя!

– Защо? Ние с майка ти ще ви идваме на гости, а и вие през ваканциите ще се прибирате у дома.

– Съгласна съм, но сега ми е много мъчно за Анви.

– Ами отивай да й помогнеш за багажа и да се позабавлявате, че тя утре пътува.

И двете сестрички имаха диабет. Болест, която в последно време придоби чудовищни размери. Малко информация за диабета можеш да откриеш в края на книгата, в приложението за болестта.

Тежка беше вечерта преди заминаването, защото колкото и родителите да желаеха детето им да учи в реномирано училище, не можеха току тъй да понесат раздялата. Майката попита:

– Беше ли нужно това?

– Категорично – отговори твърдо бащата. Но и неговите нерви бяха опънати. Той знаеше, че трябва да симулира увереност, защото в противен случай всичко можеше да пропадне в последния момент и Анви да не тръгне.

Полетът беше в 10:00 часа. Анви за първи път щеше да лети на самолет.

Беше й много притеснено. Тя не мигна почти цялата нощ. До късна доба двете сестри си говореха и се вричаха, че няма да пропускат ден без да си мислят една за друга.

Най-накрая малката заспа, но Анви не можа. Тя се намираше в някакво полусънно или полубудно състояние, а измореното й съзнание рисуваше най-различни картини от колежа.

Училището беше страхотно или поне на снимките изглеждаше така. Всеки ученик имаше самостоятелна стаичка с легло, бюро и мивка. Кампусът на колежа разполагаше с плувен басейн, сауна, фитнес, тенис корт, гимнастически салон и въобще всичко нужно за един учащ да релаксира в свободното си време.

Анви сънуваше, че плува, а в следващия момент играеше тенис, от корта внезапно се озова на учебната банка, след това се сепна и се събуди. Погледна часовника на мобилния си телефон, показваше 05:11 ч. Ясно беше, че повече няма да може да мигне. Тя стана, изми се, постави нов флакон инсулин в инсулиновата помпа. Анви отскоро притежаваше инсулинова помпа, която щеше да ползва зад граница. Започна да се облича. Баща й каза предната вечер, че таксито ще дойде в 07:30 ч. да ги вземе. Цялото семейство щяха да я изпратят на аерогарата, която се намираше на не повече от 30 мин. с кола от тяхното жилище. Анви отиде в кухнята и си направи какао. Подпря се на кухненската маса и сините й очи се наляха със сълзи. Тя тръсна хубавата си коса и си каза:

– Няма пък! Няма да плача, към това съм се стремяла толкова години. А и татко ще остане разочарован, ако се откажа в последния момент. Но мама? На мама й е много мъчно, че отивам. Какво да правя?

Анви не успя да задържи сълзите си зад миглите и те се промушиха и започнаха да падат тежко на масата.

Ако искаш Анви да се откаже от пътуването, отиди на 51.

Ако искаш Анви да тръгне за колежа, отиди на 21.

А ако искаш Анви да се върне в леглото и да поспи още малко, отиди на 11.

Ако не можеш да вземеш решение, използвай зара.

При 1, 3 и 5 отиди на 51.

При 2, 4 и 6 отиди на 21.

При калъч отиди на 11.